Spisanie.to

Как да се справим със смъртта?

Защо толкова трудно преглъщаме през сълзи жестоката горчилка от загубата на любим човек? Толкова ли сме пронизани от косата на самата смърт, че ни се иска и ние да умрем – да бъдем отново заедно с нашия близък там в небитието? Да се вразумим! Истината е, че животът продължава и без покойния, защото, ако загубата на един слагаше край на всичко, изглежда нямаше да има свят, в който всички ние да жалим кончината на любимите си.

Скъпи читателю, животът е прекрасен. Но не забравяй, че той спазва своя естествен цикъл, който не може да се реализира без неминуемия край.

Кой е виновен, че страдам?

Никой около теб, а самият ти. Защото естествената смърт на твоя близък не е престъпление, за чиято вина да търсиш възмездие. „Но не може просто така да изчезне!“, ще ми кажеш ти. Човекът не е предмет, който притежаваме, за да си позволим да се терзаем по загубата му. Привързаността към любимите ни хора е толкова силна, че понякога не я осъзнаваме. И в онзи трагичен момент, в който тях вече ги няма, ние не знаем защо ни е мъчно. Всичко е емоция. А скръбта забива кървави пирони всеки път, когато спомен мине пред очите ни. Задира като гума в пряспа и пръска навсякъде кал и катран… Нека избършем сълзите и се върнем в реалността. Колкото е чудно рождението, толкова е чудна и смъртта. Да приемем същността й като естествена, означава да заявим пред себе си, че над нас има нещо по-голямо и по-висше.

Но егото ни не иска

То притежава и не може да се примири с факта, че любимата му вещ я няма. Защото без да искаме приемаме за даденост близките си – за вещ. Знаем, че те са на разстояние една врата, една пряка или телефонно обаждане – винаги са там, а сега не. Шокиращо е. Кара ни рязко да спрем като в катастрофа и безмълвно да гледаме ужасени, сякаш е настъпил апокалипсис… Поплачи си, остави мъката да изтече. Защото тя е празна като сапунен мехур, надута с нещастие, което само ти вреди. Остави я! Болката не може да създаде нищо, защото само напомня за това, което не е. А кое е то? То е загубеното. Онова, което не можем да си върнем, ние хората с нашата маниакална алчност да имаме и да управляваме. Не можем. Животът не е контрол, той е съществуване, както казват мислителите. И само в това съществуване можем да се насладим на истинските съкровища на самия живот. А те са преживяванията ни с любимите ни хора, спомените, които никой не може да ни отнеме, не както материята – тя е преходна (умира). Лесно е – всичко е в главите ни. Болката, която изпитваме в този момент, си я причиняваме сами и сами можем да я неутрализираме. Не е ли по-добре, оставяйки лошите да изкараме напред хубавите спомени – онези красивите. И чрез тях в съзнанието си да възкресим този любим, да го оставим там завинаги. Така той е дори по-близо отколкото преди, не смяташ ли?

Самотата

Ах, защо откриваме такова страшно понятие в тази дума. Никой не е сам. В шаха, дори да ни вземат царицата, имаме още фигури. А в обществото дори повече – човеци навсякъде. Те са приятелите ни, колегите, онези от магазина… Кой е сам? Къде е, нека дойде да ни разкаже защо е самотен? Имаш проблем ли, човече – кажи го на глас. Ако щеш го напиши, излей терзанието си. Сподели го. Дай покой на душата си. Защото никой не иска да бъде самотен и да се пържи в собствената си гнет. Стига, това е литературна илюзия – плод на художествена трагедия. Та, човекът е социално творение. Той е любопитен, иска да знае, да живее и гледа красивите чудеса на света… Нима една загуба, без значение колко голяма, ще го спре. Не!

Гледна точка

Колкото по-глобално виждаме, толкова по-лесно преживяваме. Смъртта не е нещо малко, че да я зачеркнем с лека ръка и да кажем: „И к’во!?“. Да си отиде една личност не е събитие, самият той е събитието. Това трябва да остане у нас – делата му, думите, любовта, смеха и най-общо – спомените. Няма по-важно от тях! Дори да мрази смъртта и да я виним, което е глупаво, тя не може да сложи гробовната си ръка над паметта.

Вечна памет

Настрана свещите и тамяна, защо се събираме за помен? Точно, за да затвърдим спомена за онзи, който беше жив. Това остана от него. Не гроба, не вещите му (в тях има само материя). Разказваме историята на обичания от нас, който сега почива в мир. „Как да свикнем с това, че го няма?“ – както свиквахме с това, че го има. Оказва се, че всичко се свежда до навик. Лошият еднообразен навик да се придържаме, към угодните ни неща, вместо да се приспособим към света, който е преходен (има-няма). Бог създаде човека от кал, одухотвори го с частица от себе си (душата). Сетне човекът отново в кал се превърна, а душата се върна обратно при Бога.

Александър Градинаров

добави коментар

Анкета

Как определяте мерките за справяне с Covid-19?

Следвай ни в :