Spisanie.to

Любовта на двайсет и на двайсет по две

„Ако не можеш да кажеш на някой, че го обичаш – дай му надежда, ако не можеш да му дадеш надежда, намери му нещо да върши”

(мисъл, която знам от моя приятел Боби)

Спомням си, че когато бях малка прекарвах ваканциите си на село. При баба и дядо. По цял ден търчахме като луди. Свободни и щастливи. Не знаехме какво е свободата – просто я усещахме, не знаехме какво е щастието, не се и замисляхме. Просто го чувствахме. Изморени от игрите четяхме книги за принцове и принцеси. Късахме клонки от акацията до оградата и съзаклятнически нареждахме : обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича. Не знаехме какво е любовта, само си я представяхме…Онази любов от приказките.

После пораснахме. Малко. Спрягането на глагола „обичам”, заменихме с тайното подхвърляне на „Мъжът и жената интимно” между чиновете в класната стая. И така, въоръжени с представата за романтичната любов, подплатена с „академичната” и трактовка, се втурнахме в света на големите. Свободата, щастието и любовта бяха все още неясни понятия, но вярвахме че са постижими. Дори накуп.

Помня първата си целувка. На 16 години между етажите на блока в който живеех. Открадната и невинна. Сега на тази възраст децата отдавна правят секс. Не ме мислете за задръстена. Такива бяха времената през осемдесетте. После обекта на любовта ми се оказа доста сексуално обвързан с една моя приятелка. Аз си броях „обича ме, не ме обича”. Разбрах, че секса и любовта са различни неща и не винаги вървят ръка за ръка.

Тогава осъзнах за пръв път, че „разума има доводи, който сърцето не признава” (прав е бил любимия ми Блез Паскал) и се влюбих още по силно в моето момче. Ще кажете – мазохизъм. Месеци наред живях заради кратките ни срещи и телефонни разкази. Приказните герои отстъпиха място на драматичните образи от класическата литература. Научих, че любовта боли и те прави нещастен, а свободата, свободата в този момент губи смисъла си. После разбрах, че единствения начин да преодолееш нещо е като го получиш. Оскар Уайлд го е казал по-добре: “Единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш.”

Преодолях първата си любов. Успешно.

Повече от двайсет години минаха от тогава. Обичах, бях обичана, понякога даже ми се случваха и двете накуп. Винаги съм се чудила кое е по-добре, да обичаш или да си обичан. Чувала съм, че в любовта винаги единият обича, а другия се оставя да бъде обичан. Факт е, че и двата варианта, поне за мен са доста мъчителни. Достатъчно съм разумна обаче за да знам, че вечната взаимна, страстна любов е химера. Дали умира след три, пет или седем години, рано или късно се случва. В един момент вероятно просто свикваш с мисълта. Казват, превръщала се в обич.

Другата мисъл, която постоянно изскача пред очите ми – я от някой статус или от устата на философски настроен приятел е „Само когато не очакваш нищо от никой, няма да бъдеш разочарован!” Може би не съм достатъчно възвишена, но не ми се получава. Звучи ми малко налудничаво да работя един месец някъде и да не очаквам нищо. Представете си пък шефа си, как месеци наред Ви плаща, без да очаква нищо от Вас. Неочакването на нищо – превенция на разочарованието.

Може би действа в личните отношения между хората, но признайте си колко от Вас могат само да се раздават, без да получават нищо в замяна. Каквито и животни да сме ние хората, едно е ясно, че сме социални животни. Една от първите думи на детето е „искам”. Не можем да избягаме от природата си. Поне не и докато сме в глутницата. Какъв е смисълът да живеем по двойки, тройки или там кой с колкото живее, ако не очакваме нищо от никой. Питам се дали зад „аз не очаквам нищо от никой”, не се крие „не ме занимавайте, нямам какво да Ви дам”.

Всеки човек има нужда от очакване. Иначе ще гравитираме около собствените си орбити в тотален ступор. Нали цял живот ни учат, че надеждата умира последна, как би изглеждала една надежда без очакване.

Чета написаното дотук и се питам къде отидоха размислите ми за любовта. Тук са си. Защото любовта не е само черно и бяло. Тя е в нюансите, в мислите, в усещането. Сега, когато съм почти на четиридесет, се питам какво се случи с оная пламенната и безпощадната любов от представите ми. На двадесет години любовта е, както се пееше в една песен – гола, нахална и млада. Свободна и девствена. Необременена.

На четиридесет години любовта е малко объркана и поизморена. Не че я няма. Там си е в сърцата ни. Само че сърцата са в менгеме. Затворени. От страх, от предпазливост. Трудно се разбива сърце с хиляда ката изолация.

На всеки ъгъл има клишета. От всеки филм струи семейна идилия. Целувки на закуска. Целувки на вечеря. Страст на талази. Толкова много, че усещам как моята обикновена любов на средна възраст, без целувки между беконено-яйчената закуска с чаша портокалов сок, без земетръсна страст след романтична вечеря, не струва.

Думата любов придоби статут на лигава, безсъдържателна фонетична сбирщина от звуци. Опитайте довечера да кажете „обичам те” на човека до Вас, без причина. Вслушайте се в гласа си. Знам че го мислите, но не долавяте ли фалшиви нотки. Вече всяка сцена от филм изглежда доста по–истинска от нашите истински думи. Чак се замислям аз ли играя някаква роля или актьорите.

Случвало ли Ви се е объркани от чувствата си да търсите отговор и решение на въпросите, които Ви мъчат? Списанията и форумите са пълни с рецепти за емоционално справяне и оцеляване. Четейки тези източници разбираме кога той ни обича, кога ни изневерява, как да върнем тръпката в брака или дългата връзка, как да правим секс, откъде минава любовта му (през стомаха или под него).

Истината е, че в сферата на емоциите познанието и успешните формули само вредят. Колкото повече анализираме любовта, толкова по-малко вероятно е да й се отдадем всеотдайно. Използването на универсални рецепти в най-добрия случай биха ни довели до доста комични ситуации.

В света на четиридесет годишните страстните целувки по улиците изглеждат малко инфантилно. В света на четиридесет годишните се разхождаме рамо до рамо на пазар, до парка с децата, на организирана почивка. На двайсет страдаме от здравословен непукизъм, на четиридесет страдаме от любовен реализъм. Малко обречен, малко без изход. Единственият вариант е да започнеш нова приказка с нов принц, не че е невъзможно, но има твърде много „ако”, „ами”, „обаче”. Женени с деца, сметки, отговорности. Неустоимото желание да бъдеш неустоимо желан е заменено от мисълта за малко тишина и спокойствие.

Не че любовта я няма. Тук е. Навсякъде около нас. Тя не е само черна и бяла. Търсете я в нюансите, със сърцата си.

Дани Динева

добави коментар

Анкета

Как определяте мерките за справяне с Covid-19?

Следвай ни в :