Какво значи да си успял човек?

Доминиращата представа за успял човек в рамките на Западната култура (която намира широко разпространение и у нас) е едностранчива и лишена от гъвкавост.

Тя издига като модел за следване човека, стигнал до върха на кариерата си, постигнал пълна финансова независимост и – в известна степен – финансова фриволност, и налага една дефиниция на „успех“, в която малко хора могат да се впишат.
Но към която, в крайна сметка, всички се стремят… съзнателно или не съвсем.

Пари = Свобода

Причината е, че в контекста на нашата културна среда парите значат свобода – свободата да живееш живота си пълноценно, да си позволиш известна ексцентричност и придирчивост и дори да нарушиш някои правила.
Или поне това е илюзията, която се създава, това е „морковчето пред носа ни“, с което да бъдем залъгани, за да отдаваме труда и времето си.

Идеята, че парите ще направят живота ни по-пълноценен, е продукт на нуждите на една култура, построена и задвижвана от пари и тяхното безцелно натрупване. Защото мярката, с която тази култура си служи, не е „достатъчно“, а „може още“.

Успелият човек

Ето как се ражда образът на успелия човек.
Той задължително е натрупал или печели повече пари, отколкото реално му трябват. Неговият труд обаче и удоволствието, което му носи, не са важни.
Акцентът пада върху печалбите, върху крайния резултат, а не върху процеса по постигането. Това е отражение на характерната за времето ни забързаност.
Фокусираме се върху крайната цел, а не върху постигането й, върху това, което получаваме накрая, а не върху начина, по който сме го получили.

Култът към младостта

За тази прекомерна забързаност отчасти можем да виним култа към младостта, създаван и разпространяван най-вече от медиите (в отдела за красота на всяко женско списание неотменно присъства статия от типа на „Как да изглеждаме с пет години по-млади?“ или „Как да запазим младостта на кожата?“ – и това е само един малък пример измежду стотиците модели на говорене и държане, които възпитават и поддържат неестествения ни стремеж да запазим нещо, което е по презумпция мимолетно и преходно).

Издигайки в култ младостта, си създаваме представата, че всичко, отвъд тези „златни години“, е в по-малка степен важно и значимо от това, което сме постигнали и изживели в младостта си. Затова в длъжностната характеристика на „успелия човек“ фигурира още едно изискване – да бъде (по възможност) млад.

Стремежът към недостижимото

По този начин се получава и парадоксът – двайсет и пет годишен току-що завършил човек с преуспяващ собствен бизнес.
Дори и на някакво рационално ниво да си даваме сметка, че подобно нещо е почти невъзможно или най-малкото е неадекватно да се налага като универсален стандарт, подсъзнателно, именно защото подобна представа е упорито внушавана, възпитавана и налагана по всякакви начини, ние продължаваме да се стремим към непостижимото.

Така влизаме в една постоянна надпревара със себе си и другите, едно нечестно съревнование по успялост, което сякаш цели да ни унифицира и направи нещастни.

Сравняването с другите

Сравняваме живота си с този на другите и неизменно стигаме до заключението, че те са по-щастливи: по-успели, по-красиви, по-спокойни, по-богати, по-обичани, по-осъществени, по-…
Разглеждаме снимките им в социалните мрежи и си вадим заключения за тях по това, което показват пред другите, докато в същия момент те вероятно правят абсолютно същото и си мислят, колко по-щастливи са от тях всички останали.

Една от причините за това е, че пред другите – в социалните мрежи или в разговор на живо – всеки показва само това, което иска да бъде видяно: успехите и постиженията, радостите, големите и важни събития, външната и бляскава обвивка на това, което отвътре може би е сиво и не дотам вълнуващо.
Но сравнявайки се с другите, ние всъщност сравняваме именно това невълнуващо „отвътре“ с бляскавата обвивка, която виждаме. И това ни кара да си мислим, че всички останали живеят по-интересен, по-пълноценен и по-успешен живот от нас… и в крайна сметка ни прави още по-нещастни.

С кой да се сравняваме?

Да се сравняваме с налагания стандарт за успех е нелепо, защото този стандарт е продукт не на нашите собствени лични ценности, а на ценностите на културата, в която живеем.
Да се сравняваме с другите и това какво са постигнали те и какво имат в живота си е неадекватно по съвсем същата причина – защото техните мечти и стремежи нямат нищо общо с нашите, следователно техните успехи и постижения неминуемо ще бъдат различни от нашите.

Единствените, с които можем да се сравняваме (и от сравнението, с които произлиза нещо продуктивно), сме ние самите преди пет години.