Цената на знанието

Добри оценки, подготовка с месеци, а може би година – две, четене на много книги или решаване на стотици задачи, преодоляване на стреса от изпитите и страхът, че може да не стане – това е цената на студентството.

Какво обаче идва след това – отговорност, а понякога и доста бързо порастване.

Вече е септември. Вече сме студенти – една мечта е сбъдната. Събираме багажа и тръгваме към София. Няма родители – няма ограничения, вероятно е била първата мисъл на всеки един от нас в този момент.

Ново начало, нови хора, нови места, нови изживявания – свобода и собствен избор за всичко. Да, наистина е хубаво да си вече сам.

Но нещо се обърква в картината. Оказва, че в твоя факултет има класиране за прием в общежитието, по-висок от този, за да влезеш в самия университет. Оказва се, че цената за наем на квартира почти достига заплатата на единия ти родител. Нямаш избор и си търсиш съквартирант, който вероятно ще бъде някой бивш съученик.

Имаш среща с приятели, но за да стигнеш от университета до центъра са ти необходимо доста повече от 15 минути, ако вървиш пеша по всяка вероятност ще стигнеш с утрешните вестници. Трябва да си хванеш автобус, тролей, трамвай и се налага да дупчиш билетче, тъй като това разстояние е твърде кратко за такситата и апаратът им би показал по-малко от 5 лв. , което е неприемливо.

В заведението си поръчваш капучино и кола. След известно време ви носят сметката. Интересно, няколко кафета и сока струват колкото отличната ти стипендия за месеца в училище.

Имаш уговорка за дискотека с новите си колеги вечерта. „Светлина, камера, действие“ е може би най-подходящата фраза, докато не дойде моментът за сметката. Необяснимо колко струваше подобно забавление за цяла нощ.

Прибираш се и главата ти е пълна с размисли. Не си представяше „новото начало“ така, нито пък аз. Взимаш важно решение.

На другата сутрин – преглеждаш всички възможни обяви за целодневна и почасова работа. Обаждат се за интервюта. Отиваш на различни места, виждаш различни хора, чуваш различни, понякога смущаващи неща. Минава време. Отново се обаждат с покана за интервю. Отиваш. Минава добре, харесвате се взаимно и ето, първата ти работа. А университетът?

Вече имаш график – в понеделник и вторник успяваш да хванеш следобедните лекции между 14 и 16 ч. , като през останалото време си на работа. Евентуално другата седмица ще отидеш и в сряда и четвъртък, ако успееш да се смениш на работа и да вземеш смените между 17 и 24 ч.

Уговорил си се с някои коледи в края на семестъра да ти помогнат с лекции, за да успееш да се подготвиш за изпитите.

Сесията наближава. За следващата седмица трябва да си предал няколко курсови работи. На работа успяваш в някакъв момент да се разровиш из нета и заедно с преснимани страници на някой учебник започваш да пишеш първата курсова. Скоро имаш и изпит. Успяваш да събереш необходимите лекции и учебници, носиш ги на работа и в свободните моменти започваш да подчертаваш с цветен химикал най-важното от тях.

Идва изпитът. Вече си говорил с шефа да те пусне за няколко часа, които ще отработиш в някой ден, за да се явиш на изпита. Опитваш се да се концентрираш с последното преглеждане на лекциите, защото снощи беше прекалено уморен, за да прочетеш и ред. Изпитът започва…

Така мина цялата сесия. Изпитите се взеха, дори повечето доста добре. Идва следващата сесия, а след нея и следващата и следващата и така докато минат и четирите години. Ставаш сутрин, тичаш след трамвая, правиш си кафе в офиса, гледаш да си свършиш добре работата, а в почивките се опитваш да си събереш умът, за да напишеш поредната курсова работа или да научиш за тежкия изпит, докато вечерта се прибираш вкъщи, за да си вземеш душ и да излезеш поне за малко (а понякога и за много) или хапваш и се пъхаш с пижама е леглото.

Така минават най-хубавите студентски години на някои от нас. Цената е висока, но си заслужава и всяко съмнение трябва да изгасне, защото „Колкото повече – толкова повече“ , както е казал Мечо Пух.

Колкото по-далеч искаме да стигнем, толкова повече са и усилията, за да стигнем до там.