Бракът – между традицията и новаторството

Новото лице на брака

Бракът не е това, което беше!
И не само защото съюзът между двама души отдавна вече не се крепи върху финансовите и социалните облаги, които семействата им и те самите получават от него. Радикалната до преди няколко десетилетия идея, че бракът може, а по-късно и – е желателно, да се осъществява по любов, впоследствие из основи променя концепцията на хората за романтичните взаимоотношения и брачната институция.

Изненадващото днес е не процентът на двойките, предпочели съвместно съжителство, а това, че уж консервативното и старомодно „старо“ поколение на техните родители, няма никакви морални възражения срещу избор им.
Това са хората, които преди тридесет години са смятали „развод“ за мръсна дума и са одумвали всяка жена „със съмнително поведение“.

Днес преобладаващият процент на младите, които не смятат брака за необходимост, принуждава това поколение на традициите да прекрои традиционната визия за брака, така че тя да пасне на променящата се романтична среда. Получава се така, че „в едната стая бащата върти чекръка, а в другата синът чете Оскар Уайлд“ (Иван Хаджиев) – непрекъснатите „прескоци“ в културното ни развитие, превърнали се едва ли не в национална характеристика, отреждат особена роля на традиционните ценности, сред които – бракът и семейството.

Разривът между поколенията

Така, докато в представата на нашите баби бракът (макар и неформален) е крепящата обществото единица, а нашите майки подхождат с пренебрежително снизхождение към „щуротиите на младите“, въпросните млади изповядват много по-радикални възгледи, отколкото сами си дават сметка.

Поколението на двадесет и няколко годишните използва понятия, които биха били немислими за тяхната двадесет и няколко годишна баба, като „серийна моногамия“ и „отворена връзка“, чете книги, в които главните герои изразяват чувствата си посредством латекс и белезници, говори за справедливо разпределение на домашните задължения, „спийд дейтинг“ и „приятели с привилегии“.

Но дали това е признак за успеха на сексуалната революция, или опит да се компенсира революцията, които не сме постигнали в себе си?
Рядко ще видите жена, която прави секс без сутиен и чаршаф около тялото си, в сериал без 16+ след заглавието, докато графичните кървави убийства и побои, които не оставят нищо на въображението, са нещо обичайно по телевизията. Това е достатъчно показателно за мястото, което сме отредили на секса – той продава, той шокира, затова можем свободно го намекваме, но когато намеците станат прекалено явни, означава, че сме преминали границата и виновно замълчаваме.

Противоречията между традиционното и модерното в рамките на мисленето ни за любовта и секса, и взаимовръзката между тях или липсата на такава, води до разминаване в самата ни същност – между това кои сме, това какви искаме да бъдем и това, как искаме да изглеждаме в очите на другите.

Новото-старо лице на брака

Бракът е само отражение на тези противоречия, на опитите ни да отхвърлим догмите и невъзможността ни да ги отхвърлим напълно, на желанието ни да преодолеем традицията и все пак – нуждата ни от нея.

С или без подпис, съвместното съжителство притежава всички характеристики на брака с изключение на една – нуждата от „завинаги“. Въпреки че „завинаги“ – то на брака може лесно да бъде прекратено от същите два подписа, които са го започнали, в самия брачен ритуал се съдържа обещанието за „докато смъртта ни раздели“, което може да бъде потискащо и за най-влюбената двойка.

Символично отказвайки се от опитите да останат заедно на всяка цена, двамата партньори не рядко увеличават шансовете си това да се случи, като в същото време обръщат гръб на традицията, независимо дали това е била целта им, или не.
Често обаче се случва така, че с или без брак, животът им по нищо не се различава от този на една женена двойка. Това е израз на необходимостта от поставянето на някои културни граници, на някои ориентировъчни закономерности, която необходимост бива идеално удовлетворена от традициите.

Новите „правила“

Така, привидно бягайки от обичайното, младото поколение се завръща към него под една или друга форма.

Нуждата от своеобразни „правила“ на поведение е естествена човешка потребност, но търсенето на външни такива – било то в традицията, философските или религиозни учения, науката или изкуството – говори за липсата на устойчива система от лични, вътрешни за индивида нравствени убеждения, основата на които се гради още преди тези тези убеждения да са придобили конкретика и ясни очертания.

Това се дължи отчасти на несигурното време, в което живеем и което създава у хората чувство за изгубеност и изолация, принуждавайки ги да обърнат поглед назад и да потърсят сигурност и морална подкрепа в идеализираното в общественото съзнание минало.
По този начин, вместо да се търсят пътища напред, се правят опити със старите решения да бъдат преодолени новите проблеми.

Понякога обаче това, което е било добро, необходимо и правилно в миналото, е непригодимо към ситуацията, до която ни е довела естествената еволюция на обществото, и трябва да се освободим от удобното и познатото, за да намерим начин не просто да оцелеем, но и да постигнем повече, отколкото когато и да било преди.

Не става въпрос за някакво нихилистично отхвърляне на традицията. А за свободата да я оставим настрана като вече спрял да работи грамофон от къщата на баба, с който обаче можем да декорираме дневната, за да ни напомня откъде сме дошли – и колко далеч можем да стигнем.