Spisanie.to

Роклята няма значение

– Червено? Да, да, Миме. Знам, че ми отива. – изричам с известна доза задоволство в гласа (кой не обича комплиментите), прокарвайки пръсти по червената рокля от сатен, грижливо положена върху леглото ми. – Но все пак не е ли твърде провокативна?

Сестра ми-сладка второкурсничка, ме поглежда, подарявайки ми чаровна заговорническа усмивчица, и започва да ми обяснява, че провокацията е основната цел на моята среща.

– А и плюс това в момента червеното е свръхактуално, сладка моя. – добавя за финал.

– Не, не. Ще облека нещо друго.

– Например?

– Ето тази рокля. Не ти ли харесва? – и със светкавична бързина измъквам една от закачалките в прилежно подредения ми гардероб.

– Черно? Точно това… по-скоро не. – възмущава се Мария. – В крайна сметка, както си решиш, но смятам, че би било прекалено старомодно, ако се появиш точно така.

– Защо?

– Защото тази рокля е старческа, не разбираш ли? Самият модел не е никак подходящ за твоето тяло.

– Какво му е на тялото ми? – живо се интересувам, очаквайки остроумния й отговор и преглеждайки закачалките с дрехи, струващи ми се адски неподходящи.

– Напоследък доста си поотслабнала и би трябвало да предпочетеш тоалет, подчертаващ хубавите ти крака. Разкриващ ги.

– Ох… Не знам, Миме. Ще видим.

– Какво толкова? Избираш червената рокля и всичко е перфектно. А аз май трябва да те оставям, имам късна лекция и ще се наложи да тръгвам към университета. Ще се видим довечера и нали знаеш, приготви се за дълъг разказ. С подробности.-намигва ми Мария и ме целува по бузата. После се отправя към вратата, закачливо прошепвайки:

– С червено ще си неустоима. А така ще има повече за разказване. Чао!

Искрено се изумявам от бликащата енергия на сестра ми и се питам откога ли е станала толкова веща по модните въпроси. Всъщност малкото ми момиченце явно бе доста добре запознато и с  много други въпроси. Само след секунда вече осъзнавам наивността и страшното безсмислие на заниманието си. Избор на рокля за вечеря. „Какво толкова умуваш?” – би заявил всеки нормално разсъждаващ човек, ала точно в този момент едва ли бих могла да разсъждавам, тъй като мисълта за предстоящата ми среща явно заема доста голяма част от и без това безобразно размътения ми мозък.

Сядам на леглото си, леко напрегната и не толкова леко развълнувана, съзерцавайки сатенената червена рокля. Стилна, безспорно. В стаята ми е тихо, единствено монотонното тиктакане на стенния часовник озвучава помещението по не особено приятен начин. Чувам гласа на сестра ми. Навярно пак говори по телефона с приятеля си – симпатично и интелигентно момче (поне по мое мнение). Отново тишина. И почукване по вратата.

-Влизай!

-Само да ти кажа, че си си забравила телефона в кухнята. Вече наистина излизам, скъпа.

 

* * *

 

Останала напълно сама в просторния апартамент, решавам първо да се насладя на горещото си следобедно кафе, докато преглеждам набързо някое от женските списания на Мария, изпъстрени с измамно звучащи обещания за стройна фигура и безупречен стил.

„Червеното е хит тази есен.” – поредното клиширано заглавие, успешно изпълняващо функциите си на моден ориентир. „Червени коси. Червени устни. И червена  рокличка. Колко изкусително!“ О, поредната глупава статия. Явно сега всеки си пише каквото поиска. Нали си живеем в свободно гражданско общество, където свободата на словото е на почит! Да, да, да, свободни са си хората. Ще си пишат за червените рокли, за жълтите панталонки, за зелените блузки и за куп други цветове и цветчета. Сериозно се замислям само такива неща ли чете Мария. После решавам, че повърхностните четива понякога могат да бъдат чудесен начин за почивка след поредицата от нелеки изпити на сестричката ми, чийто мозък бе непрестанно зает в стремежа си да усвои и запомни обемистата медицинска литература, в която трябваше да се  задълбочава. Момичето безспорно бе една истинска умница. Студентка по медицина, моята гордост!

Захвърлям списанието и поглеждам към нервно тиктакащия стенен часовник. 18:35. Изгубила съм почти час, разлиствайки блудкавото четиво. Констатацията, че ако се бях заела и с лесната кръстословица, по всяка вероятност щях да пропилея още повече време. И… току-виж си изпусна срещата. Или пък закъснея ужасно много, че кавалерът ми, чакащ безрезултатно, би си помислил не особено хубави неща за мен. Както и да е. При всички положения имам достатъчно време да се приготвя на спокойствие и навреме да пристигна в ресторанта, без да се налага да препускам като луда из заледените софийски улици. Чудесно. Безкрайно мразя, когато съм принудена да се съобразявам с разни срокове и предписания, опитвайки се на всяка цена да бъда точна. 21:00 часа пред „Рембранд”, припомням си уговорката и се насочвам към банята, за да се порадвам на един топъл зареждащ душ.

Изпълнена с приятно вълнение, имам усещането, че наистина се завръщам към тийнейджърските си години, когато буквално се разлюлявах от силни трепети само при мисълта за среща с харесвано от мен момче. Глупаво ли ви звуча? Вероятно, но трябва да знаете, че дори и за миг не бих си позволила лукса да преувеличавам или пък да изопача някоя своя силна емоция, представяйки ви я по един крайно необективен и отдалечен от  действителността начин. Затова е безсмислено да навлизам в напълно излишни подробности, обяснявайки ви колко благоприятно се отразява следобедният душ на тялото (и на духа, разбира се), както и на вътрешното състояние. В противен случай със сигурност бих се приближила максимално към онзи лек и дори на моменти повърхностен стил на писане, извлечен от лъскавите страници на средностатистическите женски списания.

Улавям се, че на няколко пъти мислите ми летят към мъжа, с когото ми предстои една хубава вечеря (силно се надявам всичко да е наред, защото определено вече съм доста хлътнала по този симпатичен господин – архитект със забавно и оригинално мислене, със страшно интересен и свръхнестандартен поглед върху живота, върху целия свят, върху всичко. Няма как да не си прекараме хубаво, осъзнавам го. Осъзнавам също, че и той не е никак безразличен към мен („Луд е по теб, мила моя!“, кънтят в ума ми думите на Мария). Давам си сметка, че понякога е откровена до болка.

Звън.

Звънецът успява да разсее приятните ми разсъждения за този още по-приятен мъж и за пореден път с леко недоволство установявам, че всеки полет обезателно завършва с приземяване. С бързи крачки се запътвам към входната врата, опитвайки се да отгатна какво ли е забравила Мария. А може би са отменили лекцията й. Без изобщо да се замислям, мушкам ключа в ключалката и едва не припадам след звучното му изщракване.

– Здравей! – приятният дълбок глас на архитекта сякаш замъглява съзнанието ми. – Мислех, че трябваше да си облечена. – отбелязва шеговито.

– Моля? – опитвам се да преценя ситуацията и да разбера за какво точно ми говори той. Чаровната усмивка не слиза от лицето му.

– Очаквах да си облечена. Не ме разбирай погрешно, нямам нищо против да те гледам по халат. – отново усмивка. Обезоръжаваща. – Дойдох да те взема и да си те откарам до ресторанта.

Срещнал недоумяващия ми поглед, решава да ми изясни въпроса, продължавайки с плътния си глас:

– Всъщност, знаех си, че да разговарям със сестра ти не е най-подходящият избор, но бях сигурен, че те е информирала за обаждането ми по-рано този следобед. Звънях ти с предложение да мина през дома ти и заедно да стигнем до „Рембранд“. Опасно е красавици като теб да се разхождат съвсем сами през нощта в София. Сестра ти ме увери, че ти е предала съобщението ми, уточнявайки, че си съгласна и приемаш предложението ми.

Невъзможно е да сдържа смеха си. Искрен, от сърце. Ах, тази малка глезла! Значи така, хитрушата бе пожелала да ми спретне номер. Или изненада. Или… не знам какво точно си е представяла, че прави, но определено не съм ядосана. Никак. Дори и при това очевидно погазване на личната ми свобода. Да не говорим за свободата на словото, което определено не ми помага в този момент. Да, наясно съм, че няма как да разбера каква е целта на сестра ми, но вече знаех каква ще бъде моята цел. Архитектът.

– Бясна?

– Какво? – питам, отново недоумяваща.

– Бясна си, нали? Не се тревожи. – старае се да ме успокои. – Ще те изчакам да се преоблечеш. Имам цялото време на планетата.

– А какво ще кажеш да отложим вечерята? – предлагам с усмивка, развеселена от учуденото му изражение.

– Както пожелаеш-съгласява се някак насила. – Можем да излезем някой друг път, утре например. Няма проблеми.

– Аз имах предвид нещо друго. Защо не останеш тук? А вечерята… можем да я пропуснем. Сега стана ли ти ясно?

– По-ясно не може да бъде. – приближи се до мен архитектът и с бързо движение завъртя ключа на входната врата.

– И без това се колебаех каква рокля да си облека за ресторанта. Черна, червена, синя… – започвам да изброявам без никакво притеснение, докато вървя към стаята си, следвана от привлекателния си гост, изучаващ ме с погледа си.

– Роклята е без значение. – закачливо констатира той. – Плюс това винаги съм си мечтал да ме посрещнеш по халат.

Тишина. Само стенният часовник би могъл да разказва. Ако можеше.

Христина Маджарова

добави коментар

Анкета

Как определяте мерките за справяне с Covid-19?

Следвай ни в :