Приказните села на Родопите – Лещен

В прегръдката между Пирин и Родопи започва пътят към две приказни села – Лещен и Ковачевица. Често те вървят ръка за ръка като обща туристическа дестинация. Всяко от тях обаче има своя дух и облик. Те очароват с девствена природа и автентичност, които те карат да се чувстваш така, все едно си се завърнал към корените си.

Отдалечавайки се от Пирин планина, докато навлизам в Родопите, колата прави все по-чести завои, губещи се в отсрещните хълмове. Изкачването е бавно, но панорамата, която се разкрива е толкова пленителна, че забравям за динамиката, на която ме е научил градският живот.

Идвам тук в разгара на пролетта и гората се е разлистила във всички нюанси на зеленото. Тук-таме се мяркат и сиви клони, чакащи новата си премяна. По върховете пък като стражи стърчат борове, неподвластни на годишните сезони. Докато снимам през отворения прозорец, пред мен се появява олюляваща се дървена табела с надпис „Лещен“.

Паркираме в центъра, точно пред храм „Св. Параскева“, издигнат през 1836г. Минавам по отъпкана пътека и пристъпвам в малкото дворче на църквата. Почти се превивам на две, за да мина през ниската порта. Най-впечатляващото в храма са двата огромни стенописа на лявата му стена. Те изпъкват с необичайно големия си щрих и ярки цветове.

От храма започва калдъръмена пътечка, която преминава покрай кметството. От двете ми страни се редят двукати къщи, целите от камък и дърво. На портите им висят тежки катинари, а в дворовете им има избуяла трева. Това не е чудно, тъй като в селото живеят само десетина души.

Повечето къщи са изкупени от софиянци, които ги навестяват през лятото и по празници, през останалото време обаче пустеят. В края на пътечката се е сгушила къщичка, досущ като от приказка на Братя Грим. Схлупена, със сламен покрив, с мънички прозорчета и цялата измазана с глина. Ниска ограда опасва дворчето, потънало в зеленина, а от верандата на къщата се открива гледка към цялото село.

Зад Глинената къща се шири гъста борова гора, от която вее хлад. Няма как да продължа напред и се връщам обратно. По пътя надолу виждам сивите покриви на къщите, които са като сгушили се в студа врабчета.

Връщам се в центъра на селото, който вече гъмжи от хора, дошли да си припомнят вкуса на живота. От кръчмата се чува потракване на чинии и весели възгласи. Все пак едно истинско пътуване в Родопите не може да мине без дегустация на местните специалитети.

Виждам табела с надпис „Галерия“ и тръгвам след стрелките оказващи посоката. Прашните ми обувки ме водят пред една малка порта, зад която ме гледа спретнато дворче, изпъстрено с най-различни цветя. Стопаните на къщата ме посрещат с топли усмивки. Това са поетът Борис Христов и жена му Дарина.

Те прекрояват някогашната плевня в галерия, в която всекидневно посрещат любопитни туристи. Стопанинът ме въвежда през входа, пуска „изискан джаз“ и ме оставя да се наслаждавам на красотата. На самия под, облегнати върху стената, се редят картини на Милко Божков, Захари Каменов и съпругата му Дарина.

Компания им правят дървопластики и събове за бита, дело на Христо Йотов, както и изделия от камък и фотографии, чиито автор е самият поет. Най-ценната творба в експозицията обаче е гледката през трикрилия прозорец – тучни зелени поляни, лъкатушещи хълмове, а зад тях заснежени върхове, обгърнати от бяла мъгла.

Купувам си картичка за спомен, сбогувам се и стопаните пак се заемат с работата си по двора. Вървейки към колата ми прави впечатление, че селото умело съчетава възрожденска атмосфера с модерен комфорт.

Половината от 30-те къщи са реставрирани и предлагат всички удобства на своите гости. Те впечатляват с широки чардаци, китни дворове и уютни механи. Правя още няколко снимки и се качвам в колата. С приповдигнат дух се запътвам към следващото село от съкровищницата на Родопа планина – Ковачевица.

Снимков материал: Боряна Кръстева