Приказните села на Родопите – Триград

Покрай прозореца ми препускат столетни борове, толкова кичести и стройни, сякаш опитват да стигнат небето. Във въздуха се носи ароматът на гора след дъжд. Слънцето бавно се подава от облаците. Водните капки по дърветата блестят като хиляди малки стъкълца. Толкова е приказно, че усещам как затаявам дъх, страхувайки се, че докато издишам, всичко ще изчезне.

Постепенно пейзажът се променя. Навлизам в Триградското ждрело, между което се провира пътят. Той се гъне, разширява и свива толкова, че да мине само един автомобил. Скалите ме обгръщат като в шепа. Пътувайки чувам единствено шума на реката. Чак сега се замислям, че може би идвам в Триград, само защото ще мина от тук – през сърцето на планината.

Преди да разбера какво ме очаква отвъд ждрелото, се отбивам в пещерата „Дяволското гърло“. От най-древни времена се носи предание, че оттук Орфей се спуснал в подземното царство, за да търси своята любима Евридика.

Пещерата не впечатлява с изящни образувания, а с история, в която мит и реалност се преплитат. Естественият й вход, който в случая се явява изход, наподобява дяволска глава. А в гърлото й се излива най-високият подземен водопад на Балканите.

Най-впечатляващ е фактът, че всичко пуснато във водите, минаващи през пещерата, изчезва безследно. Правени са многобройни опити за разрешаване загадката на водния лабиринт, но без успех.

За да изляза от пещерата изкачвам 301 стъпала, издигащи се до ревящия водопад. Навън ме посреща зеленина и топли слънчеви лъчи. Връщам се при колата и продължавам към Триград.

Селото може и да не блести с архитектурни постижения от по-миналия век, но пък реката тече на педя от къщите, а гората започва от задния им двор. Тук няма как да останете без подслон, тъй като гостоприемството е отличителна черта на местните. Почти всяка къща дава стаи под наем, където ще почувствате уюта на дома. Има и няколко хотела, но за тях по-добре направете резервация предварително. Особено при нашата домакиня леля Румяна, която прави най-чудните мекици!

Тук проблемите с нетолерантността и различността не съществуват. Християни и мюсюлмани живеят в разбирателство. Дори църквата и джамията се издигат една до друга в центъра на селото.

Красотата на местността се разгръща в пълния си блясък в Конната база, намираща се в близост до Триград. Оттам започват и конни преходи, в които може да се включите. Ако сте по-неопитни, отзивчиви учители ще ви дадат първите уроци по езда.

На другия край на селото е „Музеят на мечката„. Малката постройка крие много любопитна информация за бозайника. На специални табла можете да чуете как бие сърцето на мечката, какви звуци издава, когато е уплашена, радостна, сита и т.н. А препоръките „Какво да правим, ако срещнем мечка“ могат да ви влязат в употреба, тъй като в района се срещат доста нейни представители. Но както ме успокои собственикът на музея, когато види човек, мечката по-скоро ще се скрие. Дано да е прав, защото утре ме чака двучасов преход към Чаирските езера.

Те не са много популярна туристическа дестинация, което ги прави още по-привлекателни за мен. Слагам няколко от прочутите мекици в раницата и тръгвам по черен път. Движа се по поречието на реката, а от другата ми страна се извисяват гигантски скали. Малко преди самите езера пътеката влиза в гората и става все по-стръмна. След 20-минутно катерене достигам крайната си цел.

Повърхността на езерата е гладка като огледало. Клоните на дърветата сякаш се навеждат, за да се огледат в него. Най-известното е Синьото езеро, заобиколено от вековна гора. Едно от езерата е вечно обвито в мъгла и изпарения, затова е наречено Магическото. Пейзажът много прилича на илюстрация в детска книжка с приказки.

По пътя обратно тайничко започвам да си мечтая за родопски пататник и печена скумрия – гордостта на местната кухня. След вечеря излизам да се поразходя из селото. Улиците вече са опустели. Зад прихлупените покриви на къщите се простира хоризонтът. А след него има само небе, покрито с тъмно кадифе и безброй малки мигащи светлинки.

Триград е от онези места, които трябва да се почувстват, да се преживеят. Разказът за тях сякаш осакатява душевния трепет, защото не може да го облече в думи. Колкото и обикновено да изглежда това селце, толкова е и пъстро – пъстро на добри помисли и искрени усмивки. Тук думата е закон, радостта – безплатна, а хората са открили простичкия, но истински смисъл на съществуването.

Снимков материал: Боряна Кръстева