Пътешествие от земята до небето 1

Събуждам се отпочинала и готова за нови приключения. Слънцето още не се е изкачило по отвесните скали и къщите сънуват последния си сън. Докато закусвам и отпивам от мурсалския си чай, известен още като триградски, първите златни лъчи вече галят изстиналите улици. Като милувка на любим човек те стоплят покриви и дувари. Стоплят и сърцето ми, което трепти пред този вълшебен миг, който природата ми подарява тук и сега. Ако всеки можеше да започне деня си така, със сигурност нямаше да има толкова начумерени хора по работните места.

Днес ме очаква пътешествие, което съм кръстила от „земята до небето“ или иначе казано от Ягодинската пещера до наблюдателната площадна „Орлово око“. Така че нарамвам авантюристичния си дух и тръгвам към село Ягодина. Изпраща ме едно от селските кучета, което винаги тича нанякъде с изплезен език. Сега бяга след колата. След няколко метра обаче се отказва, спира и ми маха с опашка за довиждане.

Излизам от Триград и навлизам в ждрелото, което ме обвива в хладна прегръдка. Още неокъпано от слънцето, то изглежда някак мистично, като пазител на вековни тайни. Тук винаги ме връхлита вихрушка от емоции – щастие, гордост и възхищение.

Пристигам пред Ягодинската пещера. Още преди да успея да се добера до касата, от която да си купя билет, местните ме засипват с предложения за разходка с джип до „Орлово око“. Събирам няколко визитки и обещавам да се върна, след като обиколката на пещерата приключи. Включвам се в една от първите групи за деня, но въпреки това тя наброява тридесетина души.

Пещерата работи целогодишно без почивен ден, а групите влизат на всеки кръгъл час (от 09:00ч от 16:00ч). Ако сте подранили, може да се спуснете по въженото влакче, което се намира в непосредствена близост до пещерата. То е с дължина 30 метра и минава точно над реката. Нека табелата с надпис „Който падне в реката, се вози безплатно“, не ви плаши. Досега не е известен такъв случай. Преживяването ще ви хареса и определено това ще бъдат най-добре похарчените 2 лева.

Докато екскурзоводът ни разказва за пещерата, хладен въздух пропълзява от входа й и аз леко потръпвам. Ентусиазмът и любопитството ми обаче замъгляват усещането за студ, е, и едно дебело яке няма да ми е излишно.

Ягодинската пещера впечатлява с най-дългите подземни коридори в Родопите. Тя е на три етажа, като само третият (най-ниският) е облагороден. Трасето е с дължина малко повече от километър, а цялата обиколка трае около 40 минути.

Останалите два етажа са неосветени и са подходящи за любителите на по-екстремни преживявания. Ако искате да се включите в преходите, трябва да се запишете предварително и да си подготвите по-сериозна екипировка.

Късат билетчето ми и влизам в пещерата. Въздухът е влажен, а подът хлъзгав, затова внимавам къде стъпвам. Първата ми спирка е „Новогодишната зала“. Кръстена е така, защото тук всяка година спелеолозите посрещат 1-ви януари. Така че нека елхата, която ще видите, не ви изненадва. Залата е пригодена и за сключване на брак. Вече над 200 двойки са се врекли във вечна любов именно тук. Както се шегуват екскурзоводите: „В Ягодинската пещера ги женим, в Дяволското гърло ги развеждат“.

Преминавайки по криволичещия коридор, виждам различни пещерни образувания като сталактити, сталагмити, сталактони, драперии. Ако имате по-развихрено въображение, в някои от тях може да откриете познати образи като Дядо Коледа, Дева Мария с Младенеца, Снежанка и седемте джуджета, Пижо и Пенда.

Разходката ми приключва при едно малко езерце с множество перлени образувания в него. За да станат с размер колкото грахово зърно, са необходими около 200 години. Това е единствената пещера в Европа, в която можете да видите нещо подобно.

На излизане от пещерата виждам табела с надпис „Пещерно жилище“ и стрелка сочеща нагоре. Тръгвам по пътеката и след не повече от 200 метра вече съм пред него. Това всъщност е естественият вход на пещерата, който преди 4000 години е използван за жилище. Сега е превърнат в музей, в който ще научите за живота на някогашните му обитатели и ще видите съхранени предмети и сечива от техния бит. Беседата е много увлекателна, така че ви съветвам да не я пропускате.

По пътя обратно минавам покрай шарени сергии, отрупани със сувенири, бурканчета пълни с мед и сладко, и пликчета мурсалски чай. Повдигам поглед и виждам надвисналата над пропастта наблюдателна площадка. До нея може да се стигне по екопътека, която отнема около един час, но аз предпочитам да се отдам на малко офроуд преживявания.

Още сутринта си бях харесала превозно средство, а именно стар военен джип. Пътуването с него ми изглежда много по-вълнуващо. Още щом двигателят изръмжа и вятърът разроши косата ми, разбрах, че съм направила правилния избор…