Вера Мутафчиева – Избрани произведения – т. 1 и т.2

Кърджалийско време и Летопис за смутното време 

Двете книги на акад. Вера Мутафчиева са взаимно свързани, като скачени съдове. Те са двете лица на една и съща монета – официалното, за пред научната общност и неофициалното, съдържащо предположения за историята, направени на база чисто човешките реакции и страхове на лицата. „Летопис за смутното време” е художественото продължение на научния труд „Кърджалийско време”, посветен на размириците от ср. XVIII- нач. XIX век. Романът за теглата на българи и турци, еднакво страдащи или облагодетелствани от кърджалийските набези доказва, че „историята е населена с хора”.

За „Кърджалийско време”:

Кърджалиите са феномен в културата на Балканите. В частните военни отряди са събрани напуснали османската армия аскери, недоволни от заплащането и още в разцвета на силите си, търговци и занаятчии, които трудно се препитават с честен труд. Кърджалийския главатар приема всички мъже, годни да носят оръжие, независимо от техния произход и вяра. За първи път религията не е повод за разделение. Всички са обединени в борбата си срещу тромавата, трудно сработваща вече османска държавна машина, еднакво потъпкваща правата на мюсюлмани, християни и юдеи. Същността на отрядите е да извършват наемни охранителни услуги. Кърджалиите сформират малки частни армии, предлагащи охрана на определен регион срещу прилична сума пари. В случай, че местната управа не се съгласи да използва услугите ѝ,  бойците палят селища в района и разграбват, каквото могат.

Най-изявен сред кърджалийските по българските земи главатари е Осман Пазвантоглу – видинският отцепник, дръзнал да обяви автономия от Османската империя. При него се озовава Софроний Врачански в един момент от живота си, преди да се установи във Влашко. „Кърджалийско време” дава отговори на важни за българската история въпроси. Вера Мутафчиева изказва своята хипотеза за съществуването на възможност за национално освобождение още при Пазвантоглу. По времето, когато отрядите на бунтовника действат в северозападните части на етничното ни землище, Сърбия получава своята независимост, благодарение на друг размирник – Карагеорги Петрович. За възможността да отхвърлим османското иго Каравелов казва, че ако българският народ беше малко по-събуден, щеше да се освободи от тирана. Акад. Мутафчиева изтъква своите доводи в защита на тезата за невъзможното постигане на свобода през първото десетилетие на XIX век.

Историческата личност Осман Пазвантоглу: месторождението му, както и точната дата на появата му на белия свят не са изяснени с точност. Приема се, че произхожда от знатен род, от Западните Балкани. К. Иречек в своята „История на българите” го определя като бошняк. Осман се преселва със семейството си във Видин още като дете, но е преселван многократно в различни санджаци на империята, заедно с баща си Йомер. В ранните си години се препитава с грабежи и от службата си при печкия паша. Сетне започва неговата дейност на метежник. Опълчва се на властта и започва да се препитава с големи грабежи. Осман успява да набере такава сила и скорост, че да отцепи за кратко Видинско. Но реакцията на властта не закъснява и той увисва на бесилото като обикновен престъпник. Сред народа започват да се носят легенди, че неговият единствен шанс за Освобождение- Пазвантоглу не е намерил смъртта си на бесилото, а се измъкнал от ударите на закона. Едни казват, че са го видели на пазара, предрешен като търговец, други, че все още тормози османската армия с въоръжените си акции. Каква е истината, историята мълчи!

За „Летопис за смутното време”:

„Летопис за смутното време” е романизирания текст на научния труд „Кърджалийско време”. В „Летописа” на Вера Мутафчиева българи и турци са рамо до рамо и в несгодите на трудния живот в Империята, и в грабежите и въстанията, породени от несправедливостите на една огромна, тромава и безчовечна държава. Пазвантоглу, Тръстениклиоглу, Кара Фейзи, Софроний, Калиник, Иван Замбин, Божил Чорбаджи са пълнокръвни човешки образи, изпълнени със страхове и надежди, тикащи ги към неподчинение на тирана, един и същ за християни и мюсюлмани, работната ръка на султана, нямаща лице. То може да е подчинено на силата, както при Пазвантоглу, сътрудните сили на Абди паша и Хаджи Манаф или със силата на словото и разума, както действат Софроний и Калиник.

В османската държава живеят милиони човешки същества, третирани само като елемент от една добре смазана машина, гладна за продоволствия и доходи. Обикновената рая (термин общовалиден за незначителните за Империята работещи християни и мюсюлмани), както и днес, е само източник на средства за господаря. Но когато на раята и омръзне да бъде доена от бирници и ограбвана от бандити, самата тя хваща оръжието и настава „Кърджалийско време”, което един ден винаги бива описвано в „Летопис за смутното време”. „Заразата” на кърджалийството пламва като огън по целите Балкани, разнасяйки се като чума от единия край на българските земи до другия. От видинско до пловдивско и Кавала всички недоволни от живота си на мирни поданици тръгват по пътя на бунтовничеството, убивайки и грабейки наред, непризнаващи закон и власт, създавайки свои собствени закони, по които се водят и мнозина от хайдути, приети от нас за народни закрилници.

За автора:

Вера Петрова Мутафчиева e родена 28 март 1929 г. в семейството на проф. Петър Мутафчиев, специалист по История на Византия и Надежда Мутафчиева, учителка. За детайли от биографията на голямата писателка и прозорлив за процесите в историята учен узнаваме от нейните „Бивалици”. Детството ѝ минава лудории, но и учение. В ранна възраст прекарва тежко заболяване, което едва не слага край на живота ѝ. Юношеските ѝ години са белязани от кончината на баща ѝ през 1943 г. и бомбардировките над столицата през следващата 1944 г. За да издържа себе си, брат си Боян и майка си е принудена да изработва лампиони и други предмети за бита. Въпреки трудностите завършва Френската гимназия в София, която е записала по настояване на баща си. Следва история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 1950 г. е асистент в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“. Завършва висшето си образование година по-късно. Първата си студия Вера Мутафчиева публикува през 1952 г. През 1955 г. начева аспирантура по османска история към БАН.

През 1958 г. успешно защитава дисертация на тема „Феодалната рента в Османската империя ХV-ХVІ в.“, за присъждане на научно звание Младши научен сътрудник в Института по история при БАН. През 1966 г. става старши научен сътрудник в Института за балканистика при БАН. Автор е на някои от най-добрите художествени произведения на историческа тематика, сред които: „Летопис на смутното време“ (1965-1966), „Случаят Джем“ (1967), „Последните Шишмановци“ (1969), „Процесът 1873“ (1972), „Рицарят“ (1970), „Повест с двойно дъно“ (1974), „Книга за Софроний“ (1978), дилогията „Алкивиад Малки“ (1975) и „Алкивиад Велики“ (1976), „Образ невъзможен. Младостта на Раковски“ (1983), „Предречено от Пагане“ (1980), „Бомбите“ (1985), „Съединението прави силата“ (1985), „Аз, Анна Комнина“ (1991). Белетристичните ѝ творби са над 35 на брой, някои от които преведени на 12 езика. Сценарист е на първата българска историческа суперпродукция „Хан Аспарух“, за създаването на която взима Димитровска награда (1982) и „Златната роза“ за сценарий на Кинофестивала във Варна (1982). На 5 юли 2004 г. е избрана за академик от събранието на БАН. Акад. Вера Мутафчиева ни напусна на 9 юни 2009 г., след кратко, но тежко боледуване.