Врачешки манастир Св. Четиридесет мъченици

Недалеч от град София близо до село Врачеш в Западна Стара планина се намира едно изключително място – Врачешката обител. Скрита насред планината, със своите великолепни градини и добре поддържани сгради, както и с изключителното спокойствие обитаващо там, женския манастир не оставя никого посетил го безучастен.

Създаден е по времето на Второто българско царство след битката при Клокотница (1230 г.), когато Иван Асен II победил Теодор Комнин. Битката се провела в деня, в който християнската църква празнува Св. Четиридесет мъченици и затова благодарният цар в тяхна чест построява множество църкви и манастири, носещи тяхното име.

При създаването си манастирът е бил мъжки, а монасите са преписвали и разпространявали богослужебни книги. По време на първото турско нашествие – 15 век, обителта е частично опожарена. През 17-ти век към оцелелия манастир има действащо килийно училище. За съжаление историята не приключва дотук. По време на изключителните зверства на кърджалийските турци (около 18 век) манастира е сринат до основи, а монасите в него безжалостно избити.

Той остава в забвение до 1890 г., когато един млад човек – Атанас Якимовски има видение, в което Св. Богородица му посочва мястото на изгорения от турците манастир, както и аязмото в близост до него. С помощта на селския свещеник Петър Цанов и съселяните му, провеждат разкопки, при които се откриват основите на древната църква, кости на убитите монаси, части от дървен полилей, кадилница и икона на Св. „Богородица“.

Днес иконата е поставена в новата манастирска църква, която уста Вану Марков построява през 1891 г. Скоро монашеския живот се възстановява, отново от мъже, а през 1937 г. обителта става девическо общежитие, като първата игуменка е майка Касиана.

Днес в женския манастир има няколко монахини и послушници. Целият комплекс, който е много добре поддържан и дострояван се състои от църквата, стара монашеска къща, няколко нови постройки и къщи, пчелни кошери, красива чешма, много пейки и маси, разположени на различни места и страхотни градини, пълни с цветя, храсти и дървета.

Природата наоколо е великолепна, което е и допълнително подчертано от ръцете на монахините – храстите са подрязани и засадени в най-различни геометрични форми и плетеници; цветята са хармонично разположени из градината.

Спокойствието тук е завладяващо. Единственият шум, който посетителя може да чуе е вятъра, а понякога и манастирската камбана. Когато седнеш на някоя от пейките и се взреш в красивата природа, с която си заобиколен, светът сякаш изчезва и ти отиваш на място, до което все по-рядко имаш време да стигнеш – в собствената си душа. Единственото неудобство в цялата ситуация е лошия път, по който се стига до манастира, но в живота е винаги така – до ценните неща не се стига лесно! Но за сметка на това си струва!