Истории за хора и вдъхновение от Самоводската чаршия

Вървейки из старата част на Търново, търсейки нещо, което да ме разсее от меланхоличните ми мисли тръгвам почти несъзнателно по улицата на  Самоводската чаршия. Вървейки и оглеждайки леко разсеяно дюкянчетата, всяко от което чаровно по своему дърпа погледа ми към себе си, се замислям колко много от тези неща не ми трябват. Ако съм турист, да. Определено бих дала някой лев за нещо излишно. Ако съм с любим човек, да. Бих взела някакъв сувенир, който да ми напомня за днешния ден, да разказва истории за хубави мигове. Аз обаче съм сама. Обикалям насам натам и си мисля за възможностите. Не за това, което искам, защото то си е просто фантазия, а за това, което мога да направя, за да променя нещо. И пред очите ми виждам котки. Черни котки със сърчица по тях. Винаги съм ги харесвала. Котките и дърворезбите. И хубавите истории…

Изкуството те намира, защото е навсякъде

Винаги съм уважавала човешкия труд. Дори и когато не съм го разбирала напълно. Винаги съм се възхищавала на хората, които умеят да създават изкуство с ръцете си. Замисляла съм се за търпението, за техниката, за таланта и постоянството. Но никога не съм давала пари за такива неща. От много години смятам, че е излишно човек да пълни къщата си с неща, чиято символика в един момент или ще забрави, или тя ще го натъжава. Винаги съм била меланхолик. Влагам много  – в хората, в предметите, в мислите. И се вгледах в котките. Бяха симпатични и излишни. За мен. И отминах. И забравих.

Идеите, които търсиш са около теб

Три дни по-късно ми потрябва материал за статия – трябваше да е нещо с новинарска стойност, за да бъде публикувана, но и нещо стойностно, за да си направя труда да го напиша. Не се съсредоточавам дълго върху каузи без душа. Пуснах лаптопа и се разрових – събития, гости на града, политика, крими… и котки. Наближаваше празника по случай 111 години от независимостта на България. Рекламите за Нощ на Самоводската чаршия бяха навсякъде.

Истории за котки и други важни неща

Интервюто беше на другата сутрин. Не си бях подготвила въпросите, защото знаех, че всичко ще бъде наред. Някои истории се разказват, усещаш ги преди да си ги чул, защото не си ги търсил, а сами са те намерили. Пристигнах в ателието на майстор Христо Стойчев преди 9 сутринта. Не бързах, просто така се получи, че подраних. Посрещна ме леко притеснен и леко объркан. Явно очакваше някаква по-важна особа. Често хората остават с такова впечатление при разговорите с мен преди да ме видят на живо. Седнах на едно столче до масата и го оставих да разкаже.

Традиции и усещания

Роден през 1978 година, с баща и чичо дърворезбари, майстор Христо Стойчев  усеща семейната традиция като свое призвание. Завършва радио техникум, но още 22 годишен оставя сърцето му да го върне обратно вкъщи и започва да до изчиства техниката, която съвсем несъзнателно вече бил усвоил. Вярва, че тези неща трябва да се видят, но и да се усетят.  За това и прозореца на ателието му е винаги отворен – за да може всеки да усети от коя фигурка има нужда. Повечето са дребни и животни – съобразявали се с митологиите и хороскопите, но има и големи творби за стената, предимно с паметници на културата от града. 

Това, което търсим се крие в нас

Всеки търсел нещо – някой за вдъхновение, друг за утеха, а трети просто така. На въпроса за мотивацията и идеите отговорът му беше толкова обикновен и прост, че ме порази. „Виждам всяка фигурка първо в главата си. След това е и дългият процес на изработка. С годините се научихме да правим нещата на серии, но за всичко трябва време и постоянство.Историите за занаята може да чуете от чичо ми, изнесъл е дърворезбите ни и в Германия. От време на време изхвърлям по някоя фигурка, не винаги се получава. Веднага след това започвам нова.” И се замислих за фигурките в моя живот. За тези, които се получиха успешно, но после изгубих във времето и за онези, които още от началото окуцяха, но продължих да поправям….

Да позволим на хората да видят това, което могат

„Опитваме се да позволим на хората да видят поне част от процеса на работа, за да усетят нещата. Само да им разказваме истории не става но няма как и да видят всичко обаче. Правим нещата на серии. Технологията изисква време, което просто няма как да бъде проследено напълно. След идеята, която се ражда в главата ми, изрязвам дървото силуетно на банциг. Като приключа с основните контури идва време за шлайф. След него резбарския нож офомря всеки детайл, той вдъхва живота на фигурките ми. Финото полиране подготвя и пирографирането, и накрая оцветяваме.” – Обяснява майстор Христо Стойчев.

Оцветяваме непрекъснато

С подходящите според нас цветове. Според нашите критерии за красота и напасвайки детайлите подходящо за нашите истории. Оцветяваме. Котките, магаренцата, кучетата и драконите. Всеки това, от което има нужда. И никой не може да види целия процес на работа, не защото е невъзможно, а защото никой не може или не иска да отдели времето. Защото почти навсякъде правят нещата на серии. Защото живота ни дърпа от проект в проект, от среща в среща, от идея в друга… Някои отказваме, други захвърляме, трети просто не се получават достатъчно добре.

Това което пропуснем един ден ще търсим от другаде

И по пътя си събираме разни неща – сувенири за спомен, ако сме с любим човек, фигурки ако търсим надежда, снимки – ако сме туристи.И често слушаме разни истории за успехите и проблемите на хората.  И после често се отказваме преждевременно докато нещо не се появи и не ни напомни за важните неща – за призванието, за любим човек, за самите нас и това, от което имаме нужда. „Имам двама сина, ще ми се да продължат занаята, но… малки са още. Не им се учи. А тук трябва и физическа сила. Не им се занимава…”.

Усмихнах се на майстор Христо Стойчев и напълно сигурна в думите си му казах –„Има време. Ще отидат на други места, ще видят, ще пробват и ще се върнат. А тези котки са страхотни!” И знам това, защото винаги се връщаме на три места – при призванието си, при късмета си и у дома.