50 г. от Кубинската ракетна криза 1961-1963

Остров Куба, бивше испанско владение, след испано-американската война от 1898 г. е независим в политическо отношение. Но тъй като е разположен на 150 км. от бреговете на Флорида, той живее под икономическата опека на САЩ, които притежават там и военната база – Гуантанамо. На три пъти след 1902 г. Съединените щати се намесват в Куба да защитят американските инвестиции там, които в края на Втората световна война представляват 80% от обществените услуги, 40% от производството на захар и 90% от разработените мини.

През 1959 г. радикални политически групировки, ръководени от Фидел Кастро, извършват революция в Куба срещу корумпираната олигархия на диктатора Фуанхенсио Батиста. Нервната и недостатъчно прецизна американска политика нагнетява напрежението между двете страни и провокира военен сблъсък в залива „Кочинос“ през април 1961 г. между кубински емигрантски войски и силите на Кастро. Американското правителство и ЦРУ, които финансират цялата операция, са принудени да претърпят поражение, което паралелно с търговското ембарго на кубинската захар тласка Куба в обятията на Москва.

След така стеклите се събития Никита Хрушчов решава да се възползва от ситуацията и да привлече острова към Източния блок и Москва. Скоро започва изпълнението на план „Анадир“, който има за цел да настани в Куба група съветски войски с преобладаващо участие на ракетни части. За кратък период от време подопечният остров на Фидел Кастро се сдобива с ракетна площадка и ракети с близък обсег на действие. Обстановката в Карибско море се изостря и на 24 октомври 1962 г. американския президент Джон Кенеди обявява морска блокада на острова.

Даден е ход на Карибската криза. Положението се усложнява в следствие на две събития, случили се по това време. Първото от тях е, че корабите пренасящи оръжие от СССР за Куба не спират своите рейсове. Второто е, че на 27 октомври над Острова на свободата е свален американски разузнавателен самолет Ю-2. Света за няколко дни е изправен пред възможността във всеки един момент да избухне Трета световна война, която със сигурност ще бъде ядрена, и която със сигурност ще бъде унищожителна.

Разразилата се криза на Карибите приключва по мирен начин в края на октомври 1962 г. И този път разума в Белия дом и Кремъл надделява, въпреки че и Кенеди и Хрушчов имат какво да си доказват един на друг. Битката за Куба безспорно е битка за чест и престиж за двете световни сили.

Кубинската ракетна криза е най-горещата точка в периода на Студената война. Страстите от Стария континент се пренасят в Средна Америка. Остров Куба се оказва пресечната точка на интересите на САЩ и СССР. Това, което не успя да постигне в Германия Съединените щати потърсиха в Куба. От своя страна Съветският съюз искаше да докаже на Вашингтон и света, че Източният блок е стабилен, и че комунизмът може да бъде устойчива и в Латинска Америка.

Но защо Хрушчов решава да разположи ракети на остров Куба? Кое го подтиква и каква е целта?

Според Джон Гадис главната идея на съветския лидер е да разпространи революцията в латинска Америка. Що се отнася до поставянето на ракетите Гадис го дължи на това, че в края на 50-те години администрацията на Айзенхауер е разположила американски ракети със среден обсег на действие в Англия, Италия и Турция, всички насочени срещу Съветския съюз. Нещо повече. Самият Хрушчов обещава, че „…американците ще разберат какво е да имаш насочени срещу себе си вражески ракети; ние само им отвръщаме със същата монета“. Това означава, че ракетите в Куба са пряк отговор на тези в Англия, Италия и Турция. Това е позиция, коренно различна от официално заетата от лидера на Съветите, а именно, за защита на Куба от външно ( има се предвид американско ) нападение.

Действително може да се намери връзка между демонтирането и преустановените ракетни доставки за Куба от СССР с разположените американски ракети на Стария континент. Скоро след приключване на кризата ракетите разположени в Турция и Италия са отстранени. Тук възниква и въпросът дали между Хрушчов и Кенеди не се е разиграл пазарлък, относно стратегическото разположение на ракетите на двете суперсили? Една част от изследователите, като Морис Вайс споделят именно това мнение. Той ги нарича дискретни пазарлъци, на които Хрушчов отстъпва. Едва ли в самото начало на кризата съветският лидер е имал точно това в предвид. Ако това беше така, Хрушчов щеше да постави въпроса още по време, или непосредствено след края на Берлинската криза от 1958 г. По-скоро той се възползва от така създалата се Кубинска криза и иска да извлече максималното от нея.

Интересна е беседата между главния редактор на вестник „Известия“ и зет на Хрушчов с Джон Кенеди в Белия дом в началото на 1962 г. Американския президент прави сравнение, по-късно разтълкувано от ръководството на СССР, като ясен сигнал за интервенция на Съединените щати в Куба. Кенеди казва, че Куба е за Америка, както Унгария за Съветския съюз през 1956 г. От тук следва, че САЩ ще устоява интересите си в своята сфера на влияние, както прави Съветския съюз в Източна Европа.

Фаталния завършек на Карибската криза така или иначе е избегнат. Изключителна заслуга за това имат безспорно президентът на САЩ Джон Кенеди и първия секретар на ЦК на КПСС Никита Хрушчов. Решаваща обаче е срещата, проведена на 27 октомври 1962 г. между брата на Джон Кенеди – Робърт Кенеди (министър на финансите в кабинета на брат си) и съветския посланик във Вашингтон Анатолий Добринин. Двамата на практика разрешават по мирен път кризата.

Благодарение на добрата дипломация на Робърт Кенеди и Анатолий Добринин действително до използване на ядрени оръжия не се достига. Въпросът е, дали това е било реална възможност, или просто поредният блъф и от двете страни?

След Корейската война и Берлинската криза от 1958 г. става ясно, че нито САЩ, нито СССР ще използват в прекия смисъл на думата ядрено оръжие. Наличието на такова има за цел да държи другия в страх и да служи като неоспорими гаранти за мир. И двете суперсили знаят, че използването на атомно оръжие със сигурност ще доведе до взаимно унищожение. Неслучайни, и много показателни затова са думите на Хрушчов произнесени на 26 октомври 1962 г., ден преди разрешаването на Кубинската криза: „Ние имаме здрав разум и разбираме много добре, че ако ви нападнем, вие ще отговорите по същия начин. Но и вие ще получите онова, което сте ни изпратили… Само безумци или самоубийци, които искат да загинат и да унищожат целия свят преди да умрат, могат да направят такова нещо“.

С края на Карибската криза приключва и най-тежкият и конфронтационенен етап между САЩ и СССР в Студената война. След нея следва период на постепенно затопляне на отношенията между Москва и Вашингтон. Това може да се отбележи като главно следствие от кризата. Между Белия дом и Кремъл се установява директна телексна връзка (червен телефон). В Куба остават почти всичките 42 000 съветски войници и експерти, които с течение на времето обучават една от най-приспособимите и най-бързоподвижни армии в света, изпращана през 60-те и 70-те години на XX век на редица антизападни мисии в Азия и Африка.